АЛХИМИЯТА КАТО НАУКА – книга – Спас Мавров

АЛХИМИЯТА КАТО НАУКА – книга – Спас Мавров

Отколе, в стари времена

Земята пуста е била.

Тогава Тангра нареди

безсмъртни алпи да роди.

. . . . .

. . . . .

И Тангра всемогъщ тозчас

наказа алпите: „От вас

да се роди човешки род,

все смъртни хора – нов народ“.

Из Епоса на българите „Сказание за дъщерята на Кана“

Какво представлява всеизвестната тайна наука Алхимия според Тангризма.

Като наука на колобрите за трансмутацията на видовете, преминаващи в своята еволюция през четирите основни Царства на Земята, алхимията се явява наука на посветените за тайните на Творенето и Сътворението.

Изследването, което ще представя, категорично се различава и дистанцира от свободните литературно-научни трактати и схеми и техните тълкувания, типични за псевдо-интерпретаторите на алхимията, каквито са всички изследователи на тази загадъчна наука. Разбира се, не включвам в това ято от фанатизирани умове души като Орфей, Питагор, Лао Дзъ, Иисус Христос, Нютон, Юнг и други, оставили в тезисите си дълбоки и все още неосъзнати от хората алхимични идеи и изследвания. Те не са тълкуватели, а Адепти на алхимичните знания, чиито съчинения впечатляват съвременната наука, но твърде рядко някой се сеща, че наистина надхвърлят човешкото познание, предлагайки на света невероятно много нови идеи за развитие на съзнанието до неговото най-висше ниво – духовността.

В така наречената алхимична символика се е наложило едно манипулирано прокабалистично структуриране на знаци и схематични рисунки, както и тяхното инертно, повърхностно насищане с измислени знания, водещи по-късно до още по-произволни тълкувания. В алхимията организирането на даден символ в алхимичните му отношения с други символи няма тази бъбривост, типична за схемите на средновековните автори, а още повече това се отнася за изводите на изследователите им, които насосват свободни и необосновани с нищо умозаключения, представяйки ги за знания.

Ярък пример за прокабалистичните желания на някои съвременни автори да представят алхимичната наука като непосредствена производна от еврейската Кабала е Дейвид Годард, който в книгата си „Нулата на алхимията“ буквално и безпардонно съединява древни знания от Индийския епос, Тибет, Египет и прочие сакрални знания на народите, като съставя от тях една доста явна компилация от твърдения и изводи, които винаги и безапелационно свързва с Кабала. Пристрастията му са дотолкова явни и преднамерени, че книгата се превръща в един гротескен плакат за неумела пропаганда. Да не говорим за измислените схеми и диаграми, лишени от какъвто и да е алхимичен смисъл. Книгата е същинска кула на безсмислието от компилации и кухи връзки.

Не малко от изследователите на алхимията поддържат мнението, че тя е плод на средновековната култура. Кардинална грешка е да се приема твърдението, че алхимията е рожба на средновековието. Тази „тъмна нощ“ на съзряващото юдаизирано християнство е забулена наистина с непрогледния мрак на каноническото си покривало. И как тогава в тази непрогледна тъмнина се е родило нещо извън научното, колкото и все още сурово да е то като наука, обгърнато в тайнството на едно знание, възникнало уж във формиращата се средновековна мисъл и в същото време с коренно различен характер, представляващо само по себе си дълбочина и връх в химическата наука? За такава наука наистина можем да говорим, защото съществува и мнението, че алхимията произхожда от TOT (Хермес Трисмегист). Целенасочено, постепенно, с времето преданието утвърждава „Изумрудените скрижали“ като майка и баща на алхимичното тайнство. Още една грешка.

Много, твърде много са търсенията, налучкванията и фриволните анализи на изследователите на алхимията.

Ако приемем основните понятия, с които е била кръщавана тази наука, ще стигнем go: Chimeia – наливане, накисване. Влияние от медицинската практика, Cemi или Chuma – чернозем или черната страна. Произхожда от египетските жреци – познаващи рудите, металите, златото и така нататък, докато се потопим в многообразието на тълкуванията. Но никой не може да прескочи коварната частичка „АЛ“, която няма превод в нито един от езиците на земята, заради което, макар и също толкова инертно, приписват на частицата арабски произход.

В Енциклопедията четем следното:

Алхимия (арабски, al-khimia) е названието на химията до научния й период в древността (Египет) и средновековието (до XVII век — Арабия и главно западна Европа). Целта й е превръщане на метали в злато и сребро, получаване на еликсир за дълголетие, лекуване на болести и др. Някои алхимици откриват редица съединения, което има значение за развитието на химичните знания. Основният метод на алхимиците се състоял в това, че смес от злато, сребро u други съставки е подлаган на много бавно загряване. Така неочаквано е получен сребърния тетрахлорат (АgАuСl4), използван и днес за позлатяване на предмети.

Етимология: Думата „алхимия“ идва от арабското al-kimiya или al-khimiya срв. също персийското kimia, което означава „злато“, което вероятно е оформено от определителния член „ал-“ и гръцкото „хемея“. То от своя страна се смята за свързано с гръцките думи „хееин“ („изливам“) и „хумея“ – „смесвам“, „сплавям“, „свързвам“. Един декрет на Диоклециан, написан около 300 г. пр.н.е. на гръцки заклеймява „древните писания на египтяните, които разказват за khémia-ma трансмутацията на златото и среброто“.

Философски камък. Философският камък било чудотворно вещество, което можело да превърне оловото в злато и с чиято помощ се правело еликсир на безсмъртието. Никола Фламел създава легендарния камък в своята алхимическа лаборатория на 17 януари 1382 г. Много от известното за Фламел идва от неговата книга „Йероглифика“, в която се разказва как почти случайно станал алхимик. Когато се е родил – около 1330 г. във френското градче Понтоаз, алхимията вече се упражнявала в цяла Западна Европа. Основаващи се на практиките на древногръцките и египетски ковачи, тайните на алхимията били възприети от арабския свят и се разпространили в Европа към 1200 г. Латинските книги описвали сложни лабораторни експерименти, химически съставки и процедури, с които можело да се създаде философски камък и да се придобие огромно богатство, да не споменаваме и вечния живот. Вярвало се е също,че алхимията е духовна практика, затова със скромност и всеотдайност алхимикът можел да постигне състояние на чистота и възвишеност. Като младеж Фламел не проявявал интерес към алхимията, макар че несъмнено бил чувал за нея. Той бил добре образован човек за епохата си, грамотен и на латински, и на френски. По-късно станал професионален преписвач, нотариус и книготърговец. До този момент животът на младия писар бил съвсем обикновен. Един ден в кантората му се появил непознат и му продал книга, която завинаги променила живота му. Позлатена книга, извънредно стара и голяма, само срещу два флорина, нито хартиена, нито пергаментова, каквито са останалите книги, а от съвсем тънка дървесна кора. Корицата била от бакър, много изящна и гравирана със странни изображения. След като прочел книгата Фламел се убедил, че тя съдържа тайната на философския камък, стига той да можел да я проумее. Подобно на всички други алхимически книги, голяма част от нея нарочно била написана на тайнствен език. И най-големите тайни не се криели в думите, а в загадъчните символични илюстрации. Една от тях представлявала пустиня, пълна с красиви извори, от които бликали змии. Друга изобразявала брулен от вятър храст на върха на планина, заобиколена от грифони и змейове. Фламел прерисувал илюстрациите, показал ги на свои колеги с надеждата, че някой ще ги разгадае, но без успех. Точно по това време се предполага, че Никола си направил лаборатория, в която изследвал тези части от книгата, които разбирал, но напразно. Алхимическата традиция изисквала онези, които изучели „изкуството“, да бъдат посветени в тайните му от учител. Накрая Фламел открил такъв в Испания. След като разгадали тайната, Фламел се върнал в Париж и след три години труд постигнал целта си. „Направих проекция на червения камък върху определено количество живак в присъствие единствено на Пренел, което превърнах в почти същото количество чисто злато“, – пише той. Фламел го направил само три пъти. Ала това било много повече, отколкото му трябвало. Двамата с Пренел (жена му) живели скромно и използвали богатството си за благото на другите. През останалите си години те основали и издържали 14 болници, построили религиозни паметници, плащали за поддръжката на черкви и гробища и давали щедри подаяния на бедните вдовици и сиропиталища. Пренел починала през 1397 г. и Фламел прекарал последните си години в писане на алхимически трудове. Той умрял на 22 март 1417 г. и бил погребан в черквата „Сен Жак Бушери“, която се намирала близо до дома му. Към XVII век историята на Фламел била вече обгърната в легенди. Разказвало се, че скоро след смъртта му крадци проникнали в дома му, търсейки злато. След като не открили нищо, отворили ковчега на великия алхимик с надеждата да открият парче от камъка. Вместо това установили, че ковчегът е празен – нямало нито камък, нито Фламел! Някой смятат, че Фламел и Пренел не са умирали. Те използвали камъка, за да станат безсмъртни. Последвал взрив от съобщения на очевидци, които твърдели, че са видели Фламел. Един пратеник на крал Луи XIV дори заявил, че ги срещнал в Индия. През 1761 г. ги „видели“ на постановка в Парижката опера.

Така пише в енциклопедията. Така разказват легендите, а както виждаме и учените го повтарят.

Съвременните изследователи разделят алхимията на Западна и Източна. Западната определено влиза в европейската средновековна култура.

И всички те забравят, че още Аристотел определя алхимичната наука като наука за елементите.

Излиза, че алхимията съвсем не е нещо средновековно! – възкликва В. Л. Рабинович.

Химия ли е Алхимията или нещо друго?! Още един щекотлив въпрос, на който няма отговор. До ден днешен.

Дори Нютон не е могъл да осъзнае разликата между науката Химия (с която се е занимавал и достига велики прозрения, превърнали го в един от корифеите на научната мисъл) и алхимичните експерименти, които е провеждал тайно. Ако той бе осъзнал истината, че алхимията е ниво на химичните процеси в материята, неподозирано и недостигнато от експерименталната човешка наука, нямаше да трепери от Инквизицията, а гордо да обяви прозрението си, с което щеше да премахне анатемата върху алхимията. И всички щяха ясно и категорично да разберат, че алхимиците от типа на неговите съвременници не са нищо повече от обикновени шарлатани.

Днес, от позицията на времето и нарасналата научна мисъл, можем да се преклоним пред величието на този ум, който макар и колебливо, прозира съществуването на ниво в химичните отношения между елементите коренно различно от познатото и граничещо с божественото. Гениално. Велико осъзнаване на същността на алхимичното взаимодействие като процес, интерпретиращ Божествената дейност, наречена Творене, тоест организация на материята по специфичен, непознат на човешкия ум принцип. Това е същността на Алхимията – нивото, наречено Творене.

Що се отнася до въпроса за Сътворението – определено вече говорим за Алхимия в нейния Вторичен и най-чист вид, осъществен и осъществяващ се в биоса на планетата ни.

Ако Творенето е Принцип на взаимодействието между елементите, реализирано от Елохимното Божество на ниво „трансмутация на атомите по химично сродство, то Сътворението е определено доразвиване на същото чрез „трансмутация и трансформация на атомите по психично сродство“ във вече реализираното творение. Тоест сътворението е Еволюция на Видовете и Еволюция на Човека, защото трансмутацията „по психично сродство“ е възможна само при човека, въпреки че някои видове животни могат да ползват своите атоми „по психично сродство“, за да осъществят трансмутация на атомите си „по химично сродство“. Първото е създаването на видовете, а Второто – тяхната еволюция. И двете протичат в материята, в единството на организацията на атомите на материята на такова енергийно ниво, че самата материя да може да осъществи по-късно своето собствено развитие. Чрез развитото и одуховорено съзнание.

Съ-творчеството, като Второ ниво на организация на специфични атоми на материята (елементите) е процес ръководен от енергията на индивида чрез неговото лично съзнание.

Нютон наистина е един от адептите на Алхимията, но ограничен и скован от фанатизираната претенция на учени и църковни схоластици, не може да прескочи бариерата на тогавашната научна парадигма. Разбира се не бива да забравяме и факта, че науката все още е на ниво доатомно, а алхимията е знание за атомното и податомното нива, при което кварки и кванти са в единство и хармония. В онази епоха не е имало нужните обективни условия за подобни идеи и хипотези. Дори идеята за кварки и кванти тогава е била немислима. Затова отдаваме почит на този гениален промислител на алхимичното тайнство, колкото и недоказано да изглежда то от съвременна позиция.

Какъв контраст: всички търсят чрез алхимията злато, а Нютон – Бога?!

Нима има друг учен (дори днес), успял да прозре, че чрез Алхимията може да се докаже Бога – Първотвореца?

Опитайте – ще осъзнаете, че алхимичните промени в нас, протекли чрез дейността на съзнанието ни, са единствената божествена проява на човека – богоподобието. Ето как алхимията отговаря на един въпрос, повдигнат и недостатъчно осъзнат в Библията: Въпросът за Подобието на Бога с Човека. На Твореца с Творчеството му. В алхимичните процеси на трансмутациите по „психично сродство“ се състои тази прилика. Там и само там!

Единствен Нютон се сеща за тази възможност. Другите, за да получат някаква що-годе яснота по въпроса за алхимията, се хващат за някой от известните текстове. Впрочем това е единствената литература по този въпрос – кодираните, завоалираните, изцяло символични текстове и рисунки. Така изследването се изважда от контекста на определени алхимични идеи и се превръща в база за дълги и неубедителни анализи и интерпретации.

Нютон се опитва да открие чрез алхимичните експерименти (които „де факто“ са химични) Бога, характера на неговото творчество и т.н. За първи път в съзнанието на един водещ учен узрява идея, надхвърляща научните търсения чрез химичните експерименти. Нютон зададе въпрос на Науката и Църквата, на който за съжаление нямаше как да отговори. Академичният свят и Папския двор умничко мълчат. А Богът-творец чака.

И дочака другият Адепт на Алхимичното тайнство – Карл Густав Юнг

Юнг продължи Нютон, но в посоката на трансмутационните алхимични идеи „по психично сродство“, защото осъзна и аргументира архетиповото отношение: Архетипов модел – Архетипов образ. Цялото му действие е в психичното ниво на алхимията: Архетиповият модел, тоест Бога (божественият образец), развит и действащ чрез Архетиповия образ (човека). Той ясно и категорично определя: архетиповете не са представи. Те са по-скоро психични структури, които организират символните представи. Ето нагледен пример за подобието между Човека и Бога по Образ – защото, човекът е трансмутираща същност, способна да осъществи своята лична еволюция до божествения образец, до бога. На „химичното сродство“, тоест на собственото си физическо тяло. Така Образът (химическото сродство на елементите в тялото) и Подобието (психичното сродство на ума) стават едно цяло – богоподобието.

Тези две идеи, довели до постулирането на двете основни мутации в алхимичните процеси (трансмутация и трансформация), задвижват епохата „Риби“ в основната й задача: алхимичното преобразуване.

След Идейната цел, дадена от Нютон и Образецът на Архетипа, изведен от Юнг, идва ред на Знанието, което трябва да ги обедини и да даде на Ума на Човека опорна точка в трудния процес на самотрансмутирането си. Възможността да се достигне до този процес бе осъществена на дело от хунора Иисус Христос на Преображение, Възкресение и Възнесение.

Химията и Алхимията не са различни, произлизащи една от друга науки, а две свойства (качества), на един и същи процес. Нещо като съдържание и форма и т.н.

За да не разискваме повече този въпрос ще приведа един от древните текстове, препечатан дословно от книгата на В.Л. Рабинович „Алхимията като феномен на средновековната култура“, стр.18., който ясно илюстрира безпредметността на съдържанието на цитирания текст.

ТЕКСТ DE VISU

За да приготвиш еликсир на мъдреците, или философски камък, вземи сине мой, философски живак и го нагрявай, докато се превърне в зелен лъв. След това нагрявай силно, и той ще се превърне в червен лъв. Дигерирай този червен лъв в пясъчна баня с кисел гроздов спирт, изпари течността, и живака ще се превърне в клейобразно вещество, което може да се реже с нож. Сложи го в намазана с глина реторта и бавно дестилирай. Събери отделно течностите с различна природа, които ще се появят. Ще получиш безвкусна флегма, спирт и червени капки. Кимерийски сенки  ще покрият ретортата със своето тъмно покривало, и ти ще намериш в нея истински дракон, защото той изяжда своята опашка. Вземи този черен дракон, стрий го върху камък и го докосни с нажежен въглен Той ще се запали, ще приеме скоро великолепен лимонен цвят и отново ще възпроизведе зеления лъв. Направи така, че той да изяде опашката си, и отново дестилирай продукта. Накрая, сине мой, старателно ректифицирай и ти ще видиш появяването на горлива вода и човешка кръв.“ (Dumasq 1837, с. 30).

Какво е това? – възкликва Рабинович.

Да се опитаме да разшифроваме „рецептата“ за получаване на философски камък, която според преданието принадлежи на испанския мислител Раймунд Лулий (XIII – XIV век), повторена е от английския алхимик от 15 столетие Джордж Рипли в „Книга на дванадесетте врати“ и естествено е била предназначена за изпълнение, възприемала се е като безусловно ръководство за действие е безсмислено. (пак там, стр. 19)

Цитираното по-горе възклицание на Рабинович, според мен, е съвсем основателно. Да коментираме този текст подробно е просто загуба на време. В него, в тази измислена от край до край „алхимична рецепта“, няма нищо друго освен трансформации на вещества (не на елементи), които в последна сметка не дават нищо друго освен нови съединения нямащи нищо общо с алхимичните трансмутации. Цялата алхимия, такава, каквато е достигнала до нас днес, е само това: трансформации, трансформации и … трансформации.

В алхимичен контекст символиката в горния текст има определен смисъл и той се свежда до идеята, че философския камък (кристалната структура), е достигнала максимално развитие на своите „атоми по психично сродство“, способни да извършват алхимична трансмутация и да преминат към следващият етап на еволюцията си. Затова философският живак – динамичен елемент в процеса – става Зелен лъв, тоест върховен елемент от еволюцията, при което развитието преминава от Кристалното царство към Растителното (зеленото), после се превръща в Червен лъв – Животинското царство (кръвта), а по-късно и в Жълт – човешкото царство – златната аура, слънчевата плазма и т.н. Този процес, по-ясно и приказно е описан в приказката „Златка, златното момиче“, на която съм направил алхимичен анализ в „Български вълшебни сакрални приказки“. Тогава идва ред на Черният дракон – тъмната ложа, която подлага на изпитания Червения лъв – човека. Странно как се е запазил този текст с толкова много данни относно алхимичните свойства на химичните вещества, илюстриращи основните процеси от еволюцията на веществата на планетата – химиосферата й … и който се е тълкувал така елементарно.

Ще разгледам още един пример, този път на схема, илюстрираща символа на алхимичното дело, приключвайки с измишльотините на средновековните „алхимици“ и съвременните им подражатели.

 Символ на алхимичното дело

„Символът на алхимичното дело“ <Хермафродитната рожба на Слънцето и Луната>, е разгледан и добре анализиран от Юнг в неговия капитален труд „Психология и алхимия“, стр.79. Откриваме лесно голямата символна бъбривост на елементите, както и парадокса над тялото на символичното цяло (елипсата) да стои християнски кръст, тип малтийски. Няма да обсъждаме факта, че той е по произход тангристки и означава Хермафродитен принцип на движението на енергиите в конкретна Звездна система, както и баланса между личните енергийни движения на дадена планета и звездата около която се върти тя. Ние наричаме нашата звезда Слънце. Всъщност този кръст дава знание на ниво: Безполово творчество в нивото СИН (Амон-Ра). За истинският алхимик само този символ стига, за да разбере, че става въпрос за хермафродитното състояние на духа (като андрогинна монада) в нашата Слънчева система и хермафродитното движение на енергиите вътре в нея – факт, известен на колобрите от над дванадесет хиляди години.

Символът Слизащия (триъгълник с върха надолу), се съдържа също в кръста. Давидовият знак, поставен в тази рисунка, означава същото. Поставянето му в триъгълник с върха на долу е просто бъбривост. Но дори ако приемем, че е нужен, тогава символите на Слънцето и Луната са абсолютно ненужни. Наличието на точка вътре в кръста и липсата на център в знака на Давид са достатъчни, за да разбере истинският алхимик, че става въпрос за Хермафродитното творчество на Слънчевата Йерархия (Елохима), защото още като ученик (шаман) е научил, че „всичко, което изучава колобърът, се отнася само за Слънчевата система или за нейните отношения с подобните й звездни системи“.

За другите символи, с които е изпълнена рисунката не си заслужава да се говори, защото колобърът-алхимик знае, че те са задължителни в „развитието“, в „разработката“ на идеята на основния символ.

Около 80% от всички така наречени „алхимични символи и композиции“ са по-късна, доста фриволна изработка на кабалисти и учени, завладени от полуистините на окултните науки, тъй като самите окултни науки се предават само от посветен на посветен, които никога не говорят за същността на вложената в тях тайна. Блестящата идейна разработка на Юнг е само още едно доказателство за мощта на гения в анализите, които прави. Той, разбира се, няма никаква вина за фанатизираното себелюбие на „творящите“ подобни схеми и текстове, а и сам ясно уточнява в знаменития си труд: Алхимията се интересува преди всичко от зародиша на единството, който лежи скрит в хаоса на Тиамат и представлява аналогия с единството на божеството.

И на края ще уточня още: наличието на схеми и рисунки на пещи, колби и подобно оборудване доказва тъжната истина, че тези хора изобщо не са знаели какво правят. При осъществяването на алхимичните трансмутации не се използва нито един инструмент или атрибут от подобен вид. Само тази истина е достатъчна, за да забравим изобщо за самозваните претенции на полуграмотни хора.

Всички алхимични символи (лъвове, дракони, триъгълници, елементи и други), се отнасят до алхимични промени в нашия организъм през „престоя“ на душата в съответното зодиакално съзвездие (йерархичното й ръководство), тоест във възможната позиция за енергийни и функционални промени.

Чистият вид на Разума можем лесно да открием в науката, но… тя все още е само описание на форми и тела. Науката в днешния й вид е вторачена в материята и представлява описание, а не знание за случващото се вътре в материята – в субективния свят на формите и обектите.

За алхимията съществуват три вида атоми, два от които реализират всички трансформации и трансмутации на материята. Наричаме ги атоми по химично сродство и атоми по психично сродство. Третият вид са всъщност обикновените атоми на елементите, запазващи основните първични характеристики на атомната реалност. Те са подчинени на двата вида атоми по сродство.

Първият Велик Адепт на алхимичната наука в планетния живот на сегашното човечество е Великият Адепт на Ритъма Орфей (Орф-ай). Адептът Орфей, Първият Орфей, е положил основите на алхимичното преобразяване на Природата от самото начало на трансмутациите на планетното тяло, еднакво валидно и за Четирите Царства. Оттогава тази Велика Звездна Индивидуалност идва на Земята в племената на траките при всяка нова епоха от еволюцията на биоса й. Орфей въвежда общия принцип на ДАО хармонията в земното проявление на Подобието. Неговият личен бинарен принцип Евридика е всъщност неговата душа, която той всеки път, във всяко прераждане, изважда от мрака на Аид (ада), но в последна сметка тя се завръща там, защото Душата, като Среден принцип на организма, не може да съществува извън формата на тялото.

Другите двама Велики Адепти на алхимичната трансмутация на Човечеството са Прометей и ИИСАА (Иса Ра) – Иисус Христос. Орфей идва, за да извади своята душа от царството на Мрака – материята на Луцифер, Прометей идва, за да приложи на Земята Небесния принцип за действието на Етера (плазменото тяло), в човешкия организъм, а Иисус Христос, за да освободи окончателно от Княза на планетата пленените души на Протците на Човечеството – генетиката на Рода Човек.

Дигериране – нагряване на твърдо тяло с течност, без да бъде довеждана течността до кипене.

Кимерии или кимерийци – според гръцката митология, са народ живеещ на края на океана, при входа на Подземното царство. В рецептата става въпрос за черния налеп по стените на ретортата, който се появява от разлагането на органичните вещества при силно загряване.